Предварително искам да се знае, че статията е предназначена за хора с отворени очи. Нямам предвид анатомичните такива. Говоря за зрящите хора с очите на съзнанието, очите на чувствата, творческите очи, или дори Третото око. Нищо лично към останалите, но когато слепец попадне на тази статия, единственото което ще може да направи е да недоумява какво е писано тук. И не само да недоумява, ами дори да го намира за глупост.

А има и такива, които цял живот не проглеждат, защото не могат, или пък сами не позволяват това да се случи. Признак за поява на такива хора в обществото е вътрешното озлобление, което в определени случай избива и се излива върху зрящите. Представете си го–слепец, сред група зрящи на посещение в художествена галерия. Усещането на единакът е скука, сивота, празнота, недоумение. И когато виждащ му покаже някоя картина, с цел дискутиране, отговорът на слепеца насреща показва безпристрастност, незаинтересованост. Ами, как може да си пристрастен към нещо, което не виждаш? Дори в анатомичната си форма на зрение, когато незрящ човек се намира сред група от хора, които виждат… красиво дърво, примерно… и описват красотата му, слепецът подсъзнателно изпитва некомфорт, дори и да не го показва и дори да е най-добродушния човек на света. В природата ни е.

Но да изложа тезата си. А именно: „Насила, хубост не става!“

„Бог помага, но в кошара не вкарва.“

Или както баба ми, лека и пръст, казваше: „Мани го, оно си не сака!“

Да се опитваш да отвориш очите на някой е мисия невъзможна. Свободата да виждаш през / във е даденост, която се появява само сред тези, които изпитват необходимост от нея, които я искат. Разни хора, разни характеристики. Някои искат да виждат, и с това си желание и години наред прекарани в обучение, проглеждат все повече и повече. Това е процес протичащ цял живот. Други не разбират от … „подобни глупости–да виждаш, но не с очите си“ и остават слепци завинаги. Лошото при незрящите е, че те са убедени в своята правота. Бертранд Ръсел го е казал: „Проблемът на света е, че глупавите са непоклатимо сигурни, а интелигентните–пълни със съмнения.“

Ето затова, проглеждането на човек е строго индивидуален процес. Път, който трябва да се измине сам. Човек може да бъде обучаван, насочван, съветван, но ако той самият не вижда как ще започне да вижда, то пътят е безсмислен, пътешествието–обречено, а изречените думи и отделенто време–загубени.

Човек вижда толкова, колкото знае.

ПП. Какво илюстрира поставената по-горе картина на Пикасо?