Две седмици по-рано.

Пътувам си аз към центъра на София, използвайки, разбира се, градския автобусен транспорт. Бях седнал от вътрешната страна на една седалка и опрял глава в стъклото, преживявах поредния екстаз от някакъв си там James Horner. Автобусът си се движеше, шофьорът си ругаеше, аз си се пренасях на друг свят,  а автобусното население, сигурен съм, не се къпеше.

Стигнахме до спирката на Орлов мост. От вратите пред моята седалка се накатуриха хора и оплътниха останалите свободни сантима в недораслото бусче. Това, разбира се, не е нещо ново. Не е като да кажеш, че Слънцето днес е изгряло от запад на изток. Затова, много отдавна се научих да не прекъсвам мелодичния си екстаз, само за да гледам отново и отново постановката “Децата в Индиго”. Но тогава емоцията ми беше секната. Качи се едно момиче. Красиво. Красиво и глупаво. Глупаво и погрозняло. Всъщност… не мога да твърдя, че е била погрозняла, защото това не е константа, а си е до лична представа на човек. Може би така е далеч по-красива за някои индивиди. Но не и за мен. Имаше 4 пиърсинга на лицето. Две огромни свързани топки, наподобяващи мъжки такива, на лявата вежда, два пръстена отляво и отдясно, успоредно забити и обикалящи горната устна и “нещо” под устата, с размерите на бобово зърно, цветовете на дъгата и релефна форма, като скалите на Пандора.

…

Не разбирам тази култура. Всъщност…, не съм сигурен това култура ли е или е част от такава. Може би е… по-скоро модерно течение сред определен тип среди, които си се харесват надупчени един друг. Както и татуираните. Както и тия с обувките от крокодилска кожа за 1800 лв. Както и тия с турските дрешки и ритми, дето дрънчат и показват какво е да си кукер върху масата. Все култури и течения дето не разбирам.

Една надупчена приятелка навремето ми казваше: “Това е просто начин на мислене.”. Тогава се опитвах да го осмисля. Дори бях готов да си сложа обеца на веждата, за да почна и аз да мисля. Но…, някак си не ми се отдаде. Може би… не мога да мисля. Но сега като се замисля, си мисля, че всъщност е по-добре, че не мога да мисля. Иначе с такива мисли до къде щях да се докарам… не ми се мисли.

…

Още съм в автобуса. Опитвам се да слушам ревът на природата, която Horner дирижира в ушите ми, но не мога да я чуя. Опитвам се да не гледам това момиче в тази… бенка под устата, но дъгата ме привлича. В главата ми се въртят десетки мисли, които искам да изрека на глас:

• “Извинете, изцапала сте се с LEGO под долната устна.”
• “Извинете, но кой ви е ударил така по устата, че си е оставил пръстените и ви е нанесъл такава цветова гама?”
• “Извинете, изцапала сте се с метал на лявата вежда.”
• “Извинете, вас как са ви родили?”
• “Извинете, имате ли разрешение за тези извънгабаритни устройства?”
• “Извинете, вас как ви целуват?”
• “Извинете, може ли да ви снимам?”
• “Извинете, вие от кое племе сте?”
• “Извинете, но мисля, че 30-тина удължаващи шията вратни пръстени ще ви стоят страхотно.”

Замълчах си. Нещо, в което голям процент от хората сме добри. Но пък не съжалявам, защото от това имаше полза. Изведнъж започнах да мисля. Помислих си, защо ли ми е нужно да се излагам пред едно френско сирене? Тук Tsu’tey е много прав — камъкът вижда повече от това… бившо човешко създание. За какво трябва да се обяснявам пред личност с травми? Много е вярно това, че душевното състояние се отразява на външността. А дори и да не е така, то самите ние си го прилагаме. Това създание беше личното ми доказателство. Красиво момиче с привлекателна външност, но вероятно с дупки в психиката. И още по-видно тези дупки, тя е решила да ги запълни с метал. Дано да е щастлива. И след като е запълнила вътрешните си дупки отвън, дано не ú се разлива колата, като пие.